Начало Новини Актуално Рашка Димитрова: Войната сплоти еврейските младежи

Рашка Димитрова: Войната сплоти еврейските младежи

Актуално

Рашка Димитрова е от малцината живи старозагорци, които пазят спомени от онази далечна, черна 1939 година, когато избухва Втората световна война. Тогава тя е била само на 12 години и едва ли си е давала сметка какво точно означава войната. Била е дете и като всички деца е искала да играе, да се забавлява, да мечтае. И така е редно. Но й се е наложило твърде бързо да порасне и да се сблъска с човешката жестокост заради произхода си - защото била еврейско момиче.

Сега се връща с неохота назад и признава, че и след толкова години, макар и поизбледнели, спомените от онези тежки години оживяват пред очите й и дълбоко я натъжават. Но вече възрастната жена е убедена, че трябва да се помнят и хубавото, и доброто, защото те са наред с лошото.
Семейството й, както повечето в онези години, било многодетно. Имала две сестри и четирима братя.

"Батковците ми бяха занаятчии, работници. Бяхме бедно семейство и нямахме собствен дом, живеехме под наем. Близо 15 години - до изселването ни от Стара Загора през 1943-та, живеехме в къщата на свещеник - Тодор, казваха му Джамбазкия поп. Винаги сме се разбирали прекрасно със семейството му и със съседите си българи. Като деца играехме всички заедно. Нямаше омраза, злоба. Но с излизането на Закона за защита на нацията, през 1941 година, под ръководството на полицията, на Младежката организация "Бранник", на легионерите (членове на друга младежка организация по това време) хората се настроиха срещу еврейските семейства", връща се в спомените Рашка Димитрова. Започнали гонения, чупели се стъклата на прозорците на еврейски жилища, били нанасяни побоища над възрастни хора, младежи, деца. Животът станал много тежък за тях. Веднъж един от братята й се върнал целия в кръв, със счупени от бой зъби. Другите пък били пращани в трудови лагери, докато вече през 1943 година не било взето централно решение "от горе" за изселването на всички евреи от България.
"В Стара Загора не бяхме толкова много. Но по-важното е, че тук нямахме богати семейства, които да заплашват или да засенчват останалите. Единственото предприятие, което беше еврейско, беше креватната фабрика на Или Аса. После я превърнаха в полицейски участък, в който изтезаваха младежи и то не само еврейски. Повечето наши сънародници тук бяха работници, занаятчии, дребни амбулантни търговци, така че като че ли нямаше основание да ни изселват. Но престараването на полицията и под давлението на немските власти тогава ни пръснаха в различни градове на Северна България", разказва възрастната жена. Тях стоварили с влака една нощ в Търговище.

Предната вечер натоварили нейното и други семейства в запечатани вагони на старозагорската гара. Пътували повече от 24 часа, без да имат право да слизат някъде. В Търговище ги настанили в турско училище, в което заварили други еврейски семейства от София и Варна. Спели на пода в класните стаи. Възрастните правили паравани от опънати чаршафи. Имало една чешма на двора и тоалетна - това бил луксът.
"Преди да тръгнем от Стара Загора, трябваше всичката си покъщнина да продадем. Беше тежък момент. Можехме да вземем само малко дрехи, одеяла, чаршафи", спомня си Рашка Димитрова. Тъй като били занаятчии в Търговище, братята й успели да си намерят някаква работа, а сестра й изкарвала по нещо като шивачка. И защото нямала машина, ходила по къщите да шие. Самата Рашка, тогава на 16 години, станала продавачка в магазин. Така се препитавало семейството.
Междувременно и четиримата й братя били пращани в лагери. Двамата по-големи мобилизирали в София - след бомбардировките, за разчистването и възстановяването на града.
Хората обаче им помагали колкото и както могат. По-заможните евреи от Търговище отворили кухня и Рашка често взимала чорба за вкъщи. Имало вечерен час, било им забранено до се движат групово. Разбира се, всички имали жълти звезди на реверите. Входът на сладкарници и кина за евреи бил забранен. Основната мисъл на хората била оцеляване, но Рашка Димитрова с благодарност си спомня за подкрепата, която им оказвали познатите им българи. "Като че ли младите хора, увлечени по "Бранник" и "Легионер", по се отдръпнаха, докато по-възрастните не промениха отношението си и запазиха уважението си към нас", спомня си жената. Още след обявяването на войната при по-възрастните хора се чувствала тревога, защото те знаели какво е война, някои от тях носели спомени още от Първата световна. Но по-младите нямали представа какво ги чака. В Търговище на всеки ъгъл дебнели легионери, бранници, които биели и тормозели хората.
"Един път без повод събраха младежи в казармите, в това число и брат ми Марко. Отрязали им косите и с побой ги карали да си ги събират от земята. Когато го върнаха вкъщи, благодарение на съседи българи, намерихме прясна агнешка кожа, да го увиваме, за да могат да се излекуват раните. Това никога не може да се забрави", разказва с треперещ глас възрастната жена. В същото време тя си спомня как тези събития сякаш направили еврейските младежи по-единни и сплотени. И макар че било забранено, те скришом се събирали и говорили.
"Най-яркият ми спомен е, когато палеха къщите на партизани и ятаци в Търговище. Няма да забравя, когато на сутринта минавахме покрай някой двор - дрехите на хората - струпани накуп, а къщата - изгорена, само пепел. Хората плачат над покъщнината си. Веднъж на площада в Търговище на платформа бяха изложили телата на убити партизани и ги държаха няколко дни там. Беше ни забранено - на евреите, да ходим, но ние, младежите, криехме значките си и ходихме, това беше най-силният ми спомен от Търговище, от зверствата. Това не се забравя", разказва жената и очите й се насълзяват, но си поема дъх и продължава: "Ние сме благодарни много, но не на върхушката, а на българския народ. Всички останахме тук, с изключение на сестра ми, която се омъжи в София и после замина за Израел. Обичам България, тук съм родена и израснала. Втората световна война за евреите беше наистина много тежка. Шест милиона са избити, сред тях такива големи учени и умове, които можеха да се ползват от човечеството. Благодарни сме, че не отидохме в лагерите на смъртта, но около 11 340 души от Македония и Беломорска Тракия загинаха там. Затова много ме боли, когато говорят против Съветската армия. За мен тя е нашата освободителка. Ние се върнахме благодарение на нея в родните домове", обобщава тя.
Когато обявили края на войната и дошли руските войници, пътували безплатно на техните влакове. В Стара Загора отново заживели в дома на свещеник Тодор. "Докато беше жива майка ми, пазеше еврейските значки, но аз почиствах след смъртта й и ги изхвърлих. Запазила съм обаче едни снимки от Търговище. На тях сме с едни младежи, виждат се и значките ни". И жената показва три черно-бели фотографии, потъмнели от годините: усмихнати момичета и момчета, нищо не говори за ужасите, които са преживели, само малките жълти звезди, закачени на блузите.

Информация: вестник Новината

Още новини