Събития Д-р Петър Стоянович: Прекалено много наведоха българина

Д-р Петър Стоянович: Прекалено много наведоха българина

Вторник, 05 юни 2012 г., 16:46
Размер на буквите

Докторът по философия Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София в семейството на известния кинокритик, журналист и писател Иван Стоянович (1930 - 1999) и на популярната театрална и филмова актриса Ани Бакалова. Негов брат е сценаристът и автор на предавания Димитър Стоянович.

Д-р Петър Стоянович завършва VI ОУ Граф Игнатиев и Немската езикова гимназия в София. Следва германистика в СУ Св. Климент Охридски, завършва обща история и история на Източна и Югоизточна Европа във Виенския университет. До април миналата година д-р Петър Стоянович беше в активната политика: парламентарен секретар на Министерството на външните работи, началник на кабинета на министър Надежда Михайлова в правителството на Иван Костов, заемал е висши партийни постове в СДС и в ПП Движение Гергьовден. Носител е на кръста на Националния орден за заслуги на Република Малта.

Д-р Петър Стоянович има син и дъщеря. Стара Загора присъства в биографията му като мястото, където отбива редовната си военна служба: в поделение 28140 - наследник на Осми артилерийски Тунджански полк на Н.В. цар Фердинанд І. Правнук е на старозагореца Иван Стоянович-Аджелето - националреволюционер, съединист, създател на родните телекомуникации, на първата българска телеграфна агенция, журналист, народен представител, дипломат и царски съветник. Петър Стоянович
Наскоро издателство Сиела пусна на пазара монографията на д-р Петър Стоянович Известният непознат. Иван Стоянович-Аджелето (1862-1947).

Причините да напиша книгата за Аджелето са поне пет. Класическият дълг, онова изгарящо чувство за несвършеното, което дължиш на хората, които са те изграждали, без да усетиш. Обемът на личността и ужасът, че нейното духовно и практическо наследство може да се разпилее... И не на последно място - отговорността пред наследниците, които още не предполагат какъв тежко-сладък кръст е родовата обремененост, пише д-р Петър Стоянович.
Книгата ще има своята премиера в Стара Загора на 6 юни, сряда. Срещата с автора е от 18 часа в залата на Регионалната библиотека Захарий Княжески.
Преди да дойде в Стара Загора, д-р Петър Стоянович даде специално интервю за читателите на Новината.


- Д-р Стоянович, в книгата дешифрирате живота на Вашия прадядо - старозагореца Иван Стоянович-Аджелето. Ако по-добре познаваме и по-често се обръщаме към ресурсите на историята ни, би ли било възможно прекалибрирането на собствените ни житейски ценности?

- Десетки хиляди са забравените строители на съвременна България. Не само заради ленивост. Непосредствено след 1944-та цели петдесет години хора като прадядо ми бяха буквално забранени. Те бяха неудобни на властта, защото служеха като огледало, в което управляващите се оглеждаха. Помислете дори за един Вазов, за Захари Стоянов, Стамболов и Стоилов… да изброявам ли? Симеон Радев видя бял свят след решение на ЦК и идеологически предговор от главния цензор на историческата ни наука проф. Илчо Димитров. Самото Съединение беше почти премълчавано до средата на 70-те години, защото се било случило против волята на Русия. Прибавете към това липсата на особено обществено усърдие във възстановяването на историческата ни памет като нация – и ето ви съвременният български Пантеон: този на известните непознати.

Питате дали можем да се променим за добро, ако познаваме миналото? Няма смисъл да познаваш миналото си, ако не се учиш от него. Ако то не ти служи за темел, върху който да построиш бъдещето си. Самоцелно е вглеждането във вчерашния ден, ако не ни води към утрешния. И друго: възвеличавайки миналото и онези поколения, ние сякаш очакваме тяхната мъдрост, умения и принципи автоматично да се ашладисат към днешния ни делник. Няма как, нищо не се връща в същия вид, историята не признава copy-paste. В това е и огромното предизвикателство към всяка следваща политическа класа у нас – да намери отговор на въпроса как да управлява държавата с методите и принципите на старите строители преведени на нов език и съобразени с изискванията на 21-ви век.

- Предизвикателствата, пред които изправя носенето на сладко-тежкия кръст на родовата принадлежност?

- Огромни. И все по-редки в национален план. Забелязали ли сте, че у нас е пълно с хора, които на втората ракия се самосъобщават като далечни родини на Левски, внуци на войводи, племенници на опълченци или най-малкото преки потомци на виден местен чорбаджия? И в това, в края на краищата, няма нищо лошо, ако наследниците съзнаваха голямата отговорност на наследения кръст. В родовата принадлежност има повече забрани, отколкото права; задълженията в пъти превишават гордостта и суетата. Подобно съзнание за род и наследство днес е рядка практика. Дали се дължи на някаква делнична немарливост, на липса на подходящо семейно възпитание, или на обикновен мързел – не мога да кажа. Но и процесът не е автоматичен. Докато бремето на дедите стане от тежко - сладко, докато се съчетаят противоположностите и болката ти домилее, от население внуците се превръщат в личности.  

- Неяснотата около живота на тези, които са градили съвременна България, не води ли до днешното ни социално объркване и до загуба на културна увереност?

- В последните двайсет и кусур години на преход българинът окончателно изгуби и последните остатъци от чувството за национална единност, оцелели при комунизма. Съвременникът не черпи позитив от миналото, защото няма яснота за бъдещето. Кръговратът от финансови кризи и социални трусове, стоварващи се циклично като брадвата на джелатина, повсеместното обедняване и загубата на индивида в националната координатна система изтощават народа ни.

За каква културна увереност да говорим, Боже! Ние отдавна се движим на границата на възстановяемостта си като нация, в демографско, културно, стопанско, морално отношение.

- За Аджелето – в края на живота му, държавата е обезсмислила всичко, което е направил за нея. Два дни преди да си отиде, Иван Стоянович моли племенника си да запише: В коктейл от злоба, завист и главно невежество ще преживеете живота си. И затова, отивайки си от този свят, ви жаля. Според Вас, преживяват ли и днес много от хората в България разрив с държавата, който би бил трудно обратим?

- Съвременният българин все по-малко се идентифицира с държавата си. Макар той по принцип да не си я харесва (спомнете си Андрешко и съдията в блатото), формите на разродяване между граждани и власт са достигнали плашещи размери. Огледайте се и ще видите: държавна и общинска администрация, която продължава да смята, че съществува заради самата себе си, а не за да слугува на народа; полиция, която вероятно разкрива някакви големи завери и канали, но е напълно безсилна да опази населението от битова престъпност, от цигански кражби, от нахални мутри, от грабеж на продукция; политическа класа, влюбена в себе си и своите бонуси, използваща всеки начин да се самовъзпроизвежда като злокачествено заболяване.

Имаме държава, в която въоръжените ловци са на брой четири пъти повече от войската. Жертви сме на социална политика, предвиждаща белите хора да си отглеждат децата с левова равностойност на едно хубаво уиски. Как българинът да си обича държавата и най-вече защо да го прави? Бай Иван няма да се нахрани по-добре, ако разгледа панагюрското съкровище, например. Сигурен съм, че фермерът в Старозагорско и Казанлъшко се вълнува много повече от държавната помощ за торове, семена и пазари, отколкото от гордостта да има една Косматка в повече. Опазил Бог, не въставам срещу културата, но от години българинът се движи в периферията на постепенното оскотяване, при което за възрожденски хубости и надежди няма твърде много място.

- Кое би направило обществото ни по-кохерентно? Страхът от алтернативата за несигурност би ли могъл да благоприятства някакъв вид колективно събиране?

- След последното земетресение в Пернишко се понесе слух, че една катастрофа е направила в миг онова, което възпитанието не е постигнало между хората за години. Може и така да е, примери за човечност и добрина има навсякъде. Има примери, но няма стратегия. Липсва ни националната визия. Това искаме да направим, за толкова време, с такива хора – това е графикът на цивилизования свят. Ние скачаме, работим на парче, склонни сме към всякакъв опортюнизъм. Вярно, малък народ сме, с ограничени ресурси… Но не знам какво ще е това колективно събиране на толкова много индивидуалисти, каквито сме българите. За сума десетилетия така и не се научихме, че общият успех минава през успеха на всеки един от нас. Ужасно не си вярваме взаимно. Вероятно защото не вярваме и на себе си.

- Като имаме предвид икономическите фактори, които преживява днес Старият континент, смятате ли, че вече българите имат основание да се усъмнят в това, че членството ни в ЕС рано или късно ще позволи на България да съперничи на западноевропейския просперитет? Ако не можем да достигнем това, ще можем ли да се откажем?

- Днес България е част от Европейския съюз по-скоро формално. Голямата задача на следващата власт ще е да превърне това членство в реалност. Ето това, например, може да е следващата голяма визия за държавата ни.
Вижте, няма нужда да гледаме в паницата на развития Запад, ние скоро няма да го стигнем. Целта ни не бива да е да конкурираме Брюксел или Виена – нека сме реалисти. Най-добре хората живеят в прагматични държави. Достатъчно е засега да развием сигурни механизми за постепенен и сигурен растеж на икономика, доходи, заетост. Нека формулираме нашенски просперитет. Той може да е по-малък от западния, но е достатъчно нацията да стъпи на него, за да си повярва и постепенно да се изправи. Прекалено много наведоха българина, той се нуждае от ново начало. Убеден съм, че можем да разкажем за България и друга, по-добра приказка. Но защо все така се случва, че като започнем да разказваме, я разказвачът ни ще се окаже неграмотен, я сме посегнали към грешната книжка.

Интервю: вестник Новината

 

Ако тази информация ви е харесала и е полезна за вас, моля, споделите я с приятели и познати в интернет...


Търсенето се извършва в този и в още няколко сайта. Резултатите са от базата данни на Google.bg

Актуални новини

Проекти на ТПП - Стара Загора

Enterprise Europe Network

Европейско сътрудничество за европейски просперитет - обмен на добри практики за развитие на ВЕИ

CHANGE - интелигентно използване на енергията

ECREIN - екоиновации и инвестиции в екологични дейности

Law2B - обучение на мениджъри за участие в бизнес преговори

Фестивал на виното и културното наследство Августиада

ERASMUS за млади предприемачи

 
© 2000 - 2015 | Търговско-промишлена палата - Стара Загора | Собственост, права и условия за ползване |