Русия = (или не) Путин

четвъртък, 31 юли 2008 / Прочетено 3936 пъти
Владимир Путин. Наричат го деспот, зловеща фигура, дори убиец. Но недоизграденият автократичен режим на Владимир Путин няма да управ­лява Русия вечно. След почти десетилетие на власт Путин е по-изолиран от всякога. Ще напусне ли той поста си, оставяйки зад себе си една парализирана политическа система и нефункционална  икономика?

Или ще продължи маскарада на фалшивата демокрация, която му помогна да стигне дотук?
Да, но тя няма да пребъде. Мислещите хора може би ще бъдат единодушни, че посткомунистическата еволюция на Русия е христоматиен пример какво не бива да се прави. Почти две десетилетия след падането на комунизма Русия още не е демокрация. Но тя не е и абсолютна автокрация по модела на Куба или Северна Корея. Тя e някакъв междинен вариант. Страната е полуавторитарен режим в демократически одежди. С други думи, Русия се преструва на демократична. В тази имитация привидно демократичните институции маскират една система, която е едновременно авторитарна, олигархична и бюрократична почти до парализа. Трудно е да съзреш границата между реалното и фалшивото. Да, в Русия има политически партии, парламент, профсъюзи и младежки движения. Но всички те са Потьомкинови села. Руските елити разиграват този маскарад вече столетие. Днес Кремъл се радва дори на маргинална либерална опозиция и други форми на несъгласие, които непредумишлено и по силата на самото си присъствие представляват част от фалшификацията.
Тази псевдодемокрация може да се окаже дори по-опасна и деструктивна от чистата автокрация, която руснаците понасяха в продължение на десетилетия. Авторитарният или тоталитарният режим рано или късно поражда у хората копнеж по свободата. Имитационните демокрации водят само до дискредитиране на либералните демократични институции и принципи, поради което живеещите в тези условия граждани може един ден да решат, че предпочитат една истинска "желязна ръка". Това не означава, че каузата на руската демокрация е безнадеждна. Руснаците избраха и Борис Елцин, и Владимир Путин с очакване те да гарантират реда, да подкрепят демокрацията и да постигнат западния жизнен стандарт. Те не избраха екстремисти националисти или комунисти въпреки тежките изпитания и унизителната бедност на 90-те години.
Днес 70% от руснаците казват, че са готови да живеят в свободно общество. Може би за пръв път в руската история не съществуват непреодолими бариери това да се случи. Най-сериозната оставаща пречка са политическите и икономическите елити. Тъй като нямат готовност да живеят в конкурентно общество, те се опитват да убедят света, че Русия не е достатъчно зряла, за да бъде истински свободна. В това отношение им помага Западът, който от страх да не си развали отношенията с Русия прави всичко възможно да не ядоса руския президент. Рано или късно обаче Западът ще трябва да избира  между удобни отношения с Кремъл или свободна Русия.

"Путин сътвори икономическо чудо"
Не. Това е популярен рефрен, повтарян както от Кремъл, така и от  западните компании, работещи в Русия. Погледната повърхностно, ръководената от Путин икономика изглежда впечатляваща. БВП на страната нарасна от 200 млрд. долара през 1999 г. до 920 млрд. долара през 2006 г. Икономическият растеж през първата половина на 2007 г. наближава 7%. В момента руската икономика е десетата по големина в света. Но тези икономически придобивки имат лъжлива основа, а именно  високите цени на петрола, които на всичкото отгоре се поддържат поне отчасти чрез протекционизъм. Путин не успя да овладее инфлацията и беше принуден да замрази цените на хранителните продукти. Корпоративният дълг на руските фирми нарасна от 30 млрд. долара през 1998 г. до 384 млрд. долара през 2007 г. А руските инвеститори все по-ясно предпочитат да изнасят парите си в чужбина. Елитите, които външно демонстрират увереност в бъдещето на Русия, се изнасят на тълпи към Лондон и други европейски столици.
Определянето на Русия като "енергийна суперсила", което Кремъл харесва, е мълчаливо признание за неуспеха на страната да диверсифицира своята икономика. Петролът и природният газ представляват 63% от руския износ и 49% от федералния бюджет. Русия демонстрира всичките основни характеристики на петролна държава - сливане на властта и бизнеса, появата на свръхбогата рентиерска класа, дълбоко вкоренена корупция, държавна интервенция в икономиката и нарастващо неравенство. Както и останалите пет­ролни държави, Русия обръща гръб на модернизацията. Делът на стоките и услугите в руския износ е само 1.7%, докато високотехнологичният износ се равнява на мизерните 0.3%.
Ядрена сила с икономика, зависима от природните ресурси, е нещо, което светът не е виждал в миналото. Управляващите страната елити вече не са вторачени в ядрената мощ. "Въглеводородната политика" се оказа не по-малко ефективна. Колкото по-зависима от природните ресурси става икономиката, толкова повече Кремъл се опит­ва да централизира своята власт, да рекетира Запада и да притиска съседките си като Беларус, Украйна и бившите сателитни държави. Русия доказва, че в една ядрена петролна държава може да има икономически растеж и да няма никакво развитие. Но ядрена петролна държава, която отказва да се модернизира и подхранва глобални амбиции, едва ли представлява здравословен фактор от геополитическа гледна точка.

"Путинова Русия е с антиамериканска насоченост"

Наполовина вярно. След Студената война на руснаците можеше да им бъде простено, ако изпитваха известна неприязън към Съединените щати. Но мнозинството от тях всъщност не изпитваха това чувство. През 90-те години около 2/3 от руснаците бяха дружелюбно настроени към Съединените щати. Съвсем доскоро, през 2001 г., само 15% от руснаците имаха отрицателно отношение към САЩ. Когато след атентатите на 11 септември на руснаци бе зададен въпросът "Бихте ли дали кръв за американци, ранени в терористичен акт", 63% от тях отговориха утвърдително. През следващите години тази подкрепа изтъня. Въпреки това обаче дори и днес почти половината от руснаците все още имат положително отношение към САЩ. Въпреки активната антиамериканска пропагандна кампания на Кремъл руснаците са много по-силно проамерикански настроени, отколкото по-голямата част от Европа, където само 39% от французите, 37% от германците и 23% от испанците казват, че имат положително отношение към САЩ.
Европейците питаят непоносимост към САЩ в ролята им на "доброжелателния хегемон". За руснаците обаче, и особено за руските елити, ситуацията е много по-сложна. Да, някои от тях се дразнят, когато другите държави не се съобразяват с Русия или дори я игнорират. Други ненавиждат американското надмощие, защото осъзнават, не без известна завист, че Русия не може да си позволи същото поведение. Освен това руските елити виждат в антиамериканската пропаганда на Кремъл ефективен инструмент за консолидиране на властта чрез създаването на общ враг. (Коя друга държава освен Съединените щати би могла да послужи за тази цел?) Но руските елити нямат желанието да провокират действителни търкания със Съединените щати, защото се страхуват от изолация и маргинализация.
Кремъл доста иронично използва американския опит, за да оправдае собствените си замисли, и по-специално евентуалния трети мандат на президента Путин. Франклин Делано Рузвелт, който президентства три пълни мандата, се е превърнал в един от популярните герои на руските политически функционери. Рузвелт "стана наш идеологически съюзник", както се изрази един от най-близките съратници на Путин. Истина е, че подозренията към Съединените щати се задълбочават в Русия. Ако нещо тревожи руския елит, то е, че американците вече не обръщат толкова внимание на своя стар спаринг партньор.

"Русия се управлява от приятелите на Путин от КГБ"

Като че ли. Действителността е далеч по-сложна. Най-напред бившият президент Борис Елцин - лидерът, приветстван от Запада като либерал и демократ, бе този, който вкара хората от тайните служби в руската политика. Той миропомаза Владимир Путин, който беше работил шестнадесет години в КГБ, за свой наследник. Елцин подаде ръка на тази прослойка, за да гарантира в бъдеще влиянието на своите верни хора и да осигури техните икономически интереси.
Путин, от друга страна, съвсем не е предал властта на своите бивши колеги в КГБ, както мнозина мислят. Вместо това той създаде една паяжина от различни кланове и групи от интереси, които включват хора от тайните служби, либерални технократи, умерени фигури и политичес­ки прагматици. Путин използва изобретателно вътрешните борби между тези групи, за да предот­врати монополизирането на властта от един-единствен клан. Правейки това, той следваше едно старо правило на руските владетели: да разчиташ на една-единствена политическа сила в Кремъл е равносилно на самоубийство.
Да, истина е, че бившите колеги на Путин от КГБ разполагат с влияние. Те застанаха начело на агресивното преразпределение на активите в самата Русия, включително повторната национализация на ЮКОС, която в миналото беше най-голямата частна нефтена компания в света, и вкарването в затвора на нейния бивш президент Михаил Ходорковски. Те също така контролират няколко могъщи държавни корпорации, в т.ч. "Роснефт" (държавната нефтена компания), "Рособоронекспорт" (руският износител на отбранителни технологии) и Рус­ките държавни железници. Но не приятелчетата на Путин от КГБ започнаха да затягат обръчите около гражданското общество в Русия. Това направиха Елцин и неговият екип, включващ такива видни либерали като Егор Гайдар (външен редактор на FP) и Анатолий Чубайс, любимец на Запада, които, пренебрегвайки нуждата от изграждането на независими институции, станаха архитекти на провала на демокрацията в Русия. Елцин - а не Путин - измайстори конституцията, която направи неприкосновена безконтролната персонализирана власт, на която Путин се радва днес. Путин, разбира се, се възползва от тази система. Но тя не е създадена от него, нито от неговите другари от КГБ.

"Путин е всемогъщ"
Невярно. Всички лични режими в крайна сметка се превръщат в заложници на протежетата, на които прехвърлят правомощия. Тенденция, която политологът Гилермо О’Донъл нарича импотентно всемогъщество. Путин не e изключение.
Путин е единственият реален политичес­ки играч в Русия. Нито едно решение не се взема без неговото съгласие. Резултатът е пълна парализа на бюрократичния апарат. Всички институции в Русия чакат Путин. Междувременно през последните месеци Путин сякаш няма желание да взема важни решения. Вече изградил една затворена и свръхцентрализирана държава, той е напълно зависим от своя антураж и от филтрираната от този антураж информация. След като елиминира цялата реална политика, алтернативните източници на информация и конкуриращите се социални групи, Кремъл усеща малка част от това, което става в руското общество. Това едва ли помага на Путин да види по-голямата картина, така че той по принуда затъва в тактически пируети, за да поддържа напрежението и объркаността сред редиците на политическата класа. Той върши това блестящо, като първокласен тактик, който сръчно жонглира с хилядите интереси и сили едновременно.
Путин започна като лидер, който обеща да модернизира Русия; сега той приключва втория си мандат, а реформите остават избутани на заден план. Макар че интелигентността му не бива да се подценява (той със сигурност осъзнава капаните, в които е вкарал и себе си, и своята държава), неговият стремеж към стабилност чрез политическо потисничество създаде ситуация, в която нито той, нито някой друг в Русия знае какво ще стане след март 2008 г. - когато Путин трябва да напусне поста си. Икономическото му наследство изглежда негативно, тъй като оставя Русия без мотивация за реформи. Заедно с това основната му цел - да изгради силна държава заради самата държава - в крайна сметка води до обратното, както се случи и със старата съветска система. Путин създаде ситуация, в която каквато и да било положителна промяна може да бъде постигната единствено ако сегашните управляващи елити бъдат отстранени от властта. Всеки нов политически режим ще трябва да се легитимира преди всичко чрез разчистването на мрежата от влиятелни структури, с които Путин се е оградил. Дотогава Путин ще продължава да изживява дните си като заложник зад стените на Кремъл.

"Путин се стреми да управлява Русия завинаги"
Не особено вероятно. Остава да видим дали Путин ще строши веригите, които обикновено приковават руските лидери към мястото им, докато те не бъдат отстранени насила или не умрат. Той със сигурност размишлява по въпроса, опитвайки се да намери начин избраният от него наследник, първият заместник министър-председател Дмитрий Медведев, да бъде избран за президент, а самият той да запази възможно най-голямо влияние. В своя идеален свят Путин може би иска да стане руската версия на Дън Сяопин.
Проблемът е, че за разлика от Китай нито руската традиция, нито пък изградената от Путин и Елцин система създават ниша, в която политиците да остават влиятелни след пенсионирането си. Желаната от него политическа роля или функция след напускането на поста му ще означава той да бъде подчинен на един от бившите си подчинени. Сигурността на сделката ще зависи от лоялността на Медведев и желанието му да спазва поставените от Путин условия. Медведев може да направи това донякъде, а може и съвсем да не го направи. В крайна сметка в Русия новите режими се легитимират, отхвърляйки и заклеймявайки предходните.
По всяка вероятност Путин ще упражнява влияние върху руската политика в продължение горе-долу на година, докато бъде намерен нов баланс на силите. Превръщайки парламентарните избори миналия декември в референдум за собственото си президентство, Путин вече декларира надеждите си за дълготрайно влияние. Той може дори да се опита да се върне в Кремъл след кратка пауза, ако наследникът му е склонен да се оттегли доброволно. Но той със сигурност разбира, че ще дойде ден, когато петролът ще се поизчерпи, а икономиката ще започне да крета. Ще бъде ли готов той да управлява по време на втория залез на родината си? Не изглежда много вероятно Путин да рискува наследството си по този начин.

"Западът не може да повлияе на Русия"
Невярно. Руските политически елити искат и двете неща: да живеят космополитно, с къщи и банкови сметки на Запад, докато в същото време държат останалата част от руското население в изолация. Първата част от това уравнение ги оставя отворени спрямо западното влияние. Западът може поне да опита да прояви повече любопитство към съмнителните бизнес дейности на руснаците, които сега наричат Лондон, Париж или Ню Йорк свой дом. Засега обаче виждаме само обратното. Западът позволява да бъде използван като огромна пералня за руския капитал.
С изключителен успех Путин използва Запада за утвърждаването и закрепването на своята пет­ролна държава. Той привлече успешно западни политици, в т.ч. бившия германски канцлер Герхард Шрьодер, бившия френски президент Жак Ширак и бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони. Шрьодер беше назначен за председател на управителния съвет на руска компания, занимаваща се с изграждането на газопроводи, а Ширак и Берлускони бяха омагьосани така, че с готовност съобщиха на света, че Русия още не е готова да стане по-демократична, прозрачна и свободна. Путин принуди действащите в Русия западни фирми да сведат глава пред политиката на Кремъл. Той също така използва някои западни интелектуалци и медийни елити за още по-успешното провеждане на кампанията по изграждането на имидж. Някои западни лидери, например американският президент Джордж Буш, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози, се оказаха по-малко чувствителни към Путиновата прегръдка. Но и те продължават да правят какво ли не, за да не го дразнят, виждайки в Русия първостепенен фактор за постигането на желаната от тях енергийна сигурност, за неразпространението на ядрените оръжия и за укротяването на Иран. Путин почти никога не е получавал напомняния от тези лидери за руските демократични ангажименти по силата на членството в институции като Г-8 и Съвета на Европа.
Поддръжниците на "новия реализъм" както в Русия, така и на Запад твърдят, че Русия трябва да бъде "приета такава, каквато е". Те също така казват, че е безплодно да се критикува Путин за блокирането на демокрацията. По-добре е, заявяват те, ако Москва и Западът се концентрират върху общите си интереси. Докъде доведе този вариант на "реалполитик"? До криза в отношенията. Задачата пред Запада е да се изработи такава позиция, която да позволява продължаването на контактите с Русия без съглашателство с недемократичния Путинов режим.

 Авторът Лилия Шевцова е старши сътрудник в Московския център на Carnegie Endowment for International Peace
 Анализът е публикуван в foreignpolicy.bg

Икономически портал на регион Стара Загора
 
< Предишен   Следващ >

Търговско-промишлена палата - Стара Загора   |  (c) 2000 - 2014,  www.chambersz.com - CCI - Stara Zagora / GNU GPL and GNU FDL  Поддържка: ilko gruev | стара загора |

0.006118 .